Навремето когато живота вървял доста по-бавно и спокойно, а хората обичали раздумката с всеки срещнат на пътя, често ставали смешки.
Един ден партийният секретар на град Рудозем решил да си направи една разходка до село Чепинци, за да види как върви живота.
Качили се във „Варшавата“, такава била марката на автомобила, и потеглили към село Чепинци. Наближавайки селото, партийният секретар видял едни хора по пътя, които вървели с по един копач на рамо.
Накарал шофьора да спре до тези хора, мъж и жена на въраст около 60 години. Видно е било че тези хора са се запътили към нивата. Решил партийния да размени някоя дума с тези хорица, така хем ще се запознае с тях ще се представи та да разбере народа че големец е идвал в селото.
Слязъл партийния на пътя, изпречил се пред хората и казал: Добърден!
А добърден, отвърнал възрастния мъж.
-Как е , как е, продължил възсторжено партийния.
–А бива бе хубаво е, слънчице напича, тихо е само за работа.
–Аааа само така, с труд всичко се постига, казал партийния.
-Как се казваш, попитал партийния, а човечеца се приближил малко по-близо до него и му рекъл:
-Еминь, йе сам Еминь, ам тебе как та завот, попитал човека.
Аз съм Здравко, казал партийния.
Последвало малко мълчание и изведнъж селянина се сепнал и казал:
-Аааааа сетих са, то и на нашена застава има едно муле та му викат Здравко.
Партийния изцъклил очи, поогледал се и набързо казал довиждане и се качил във варшавата и отпрашили по пътя си.