Често се случва, когато видя малко глезено детенце, да се сетя за един разказ на една изстрадала, възрастна родопчанка. Когато съм отегчен от хорската злоба и простотия пак се сещам за тази тъжна история. Кой знае защо, точно на мен се случи да чуя тази тежка съдба от една мъдра, вярваща родопчанка. На моменти ми звучи като послание, което трябва да се предаде на хората и затова реших да ви я разкажа и на вас. Ще я цитирам в няколко пасажа, които отекват в главата ми като постулати. Осъзнаването им биха били от полза за всички ни.
Била е млада, здрава и хубава, омъжила се за най-големия красавец в селцето. Живели скромно, но били радостни и щастливи от живота. Трудели се по цял ден на нивите и ливадите, имали доста животни: крава, теле, овце, муле. Това си е било необходимост по онова време. Ядеш това, което се ражда на нивата и пиеш мляко, ако имаш крава, ядеш месо, ако си отгледаш в обора. Че дори трябва да произведеш и повечко, та да продадеш, за да си купиш неща, които не можеш сам да направиш.
Така, както всичко си вървяло лека-полека изведнъж мъжът й получил призовка и отишъл на фронта. Тя останала сама с болната си свекърва и роденото преди около годинка момченце. Всичката работа вкъщи и по нивите легнала върху младата и крехка по онова време женица. Животът й станал тежък и непоносим.
– Какво са йе бално видело, кина са са солзи излели, ам кина можеш да сториш, ейнаи ни йе било писано. Чулек требва да потарпева оти ейсова може да йе миждьота за нах другата динньо, зам ейтам чулек да йе на по-хубаво место – с тъжен глас, но и надежда в очите разказваше женицата, сякаш ме наставляваше да разбера, че трудностите на този свят са, за да бъдат те откуп за спечелването на Рая в Отвъдния.
Разказа ми как тя е отишла на нивата и взела със себе си малкото момченце, защото трябвало да го кърми, а и свекървата била прикована на легло и нямала сили да гледа детето. Та отишла на нивата да копае картофите, но как да копае като малкото не стои мирно, едвам проходило преди няколко дена, то постоянно се въргаляло и все на където не трябва пълзяло. Тъкмо започне да копае тя и малкото се завъргаля на някъде.
– То дали нега да гльодам, дали да копам, никина не мога да го сторе – задъхано разказва тя.
И понеже така нямало да може нищо да направи, изкопала една дупка, взела цедилката с планинката (храната за обяд) опразнила я и сложила вътре момченцето .
– Мушнах го в цедилоно, то му бе до под мишничкине и го ле кладах в ропкана и го засипах до корстчекан с порсно да не може да обихада – вече със сълзи на очите, плачещим разказва възрастната женица.
Сложила детето в торбата и го заровила до кръста в изкопаната за целта дупка и така успяла да закрепи момченцето да стои на едно място.
Копала здраво, колкото сила имала, а междувременно трябвало да ходи да изважда детето и да го кърми, после отново го поставяла в дупката и го заравяла до кръста.
– Нема как сине, детено требова да са корми до двене години оти има хак, че ага си му не дадеш неговен дел хем йе грех, хем сетне становат лоши и не слушет – заричаше ме като майка тя.
Като се сетя за тези думи си мисля какво ли ще кажат днешните майки, които бързат, почти веднага да дадат детето на ясла и да се оттърват от задълженията си под предлог, че трябвало на работа да ходят, а децата да били свикнели по-бързо да се оправят в обществото. И после се чудим от къде идва тази детска агресия в училищата.
Щом слънцето залязло жената събрала картофите в чували, покрила ги с букови клони и ги затиснала с камъни, за да не могат животни да разбутат чувалите. Решила, като изкопае цялата нива, тогава ще вземе мулето и ще ги прибере в къщи. Пък и се надявала, че може мъжът й да си дойде, та да й помогне.
Отишла да вземе детето и какво да види, то се олигавило, намазало си и лицето с олигавената пръст.
– Ага го видех как са беше опарстивило, то йело порсь. Сиповало по главона, пак и по ропкана кой знае кина йе правило, ам ле кинано да йе ага са прибереме удома ше го ле мочим некво – продължава задъхано разказа си изстрадалата родопчанка.
Взела детето на ръце и се запътила към дома. Пътят бил доста, около час вървене.
Най-сетне се приближила до къщата, оставила детето, свалила торбите от себе си, взела малкото пак и бързо влезнала при свекървата да види как е, да я обслужи набързо, че чак тогава да си отпочине от работата.
Като влезнала вътре, какво да види, свекървата, покрита с халището, ни мърда ни диша, извикала я няколко пъти, а тя не отговаря.
Приближила се и като отметнала халището страшна гледка се открила, свекървата лежи безжизнена, студена и побеляла. Изплашила се много, а и от умора вече не можела да мръдне и сега и този ужас съвсем без сили я оставил и тя седнала и се зачудила какво да прави.
Посъвзела се, взела отново детето на ръце и отишла при комшиите да потърси помощ.
– Та, сине, немойте са кара с комшиине, оти в най-големйен зор те са най-атпреш и тех за помош ше потросиш. Каквино да са, христийене, мюслюмане, ле каквино да са, комшийе са. Берекеттисвам на Сайбийеса че ми даде хубави комшии, та чостиш ми са помагали и детенцено ми погльодоваха и хайванене ми згадаха баннош. Та йе хубаво да са наимеват людье, да са уважеват – казва с наставнически тон възрастната женица.
С помощта на комшиите се справили със ситуацията, извършили погребението, както си му е редът и казва тя:
– Умрелйен си йе умрел, неговоно са йе своршило, ам живине требова да са аправет.
Минало се около месец. С голям зор прибрала картофите и другото каквото имало по нивите, а зимата приближавала, трябвало и за дърва да се мисли. Ходила на два дена и едвам събирала по един товар да откара с мулето. После решила да отпочине един ден, да си пооправи нещата в къщата.
– Ам лоше работа сине, празан дом, да нема с кой ни дума да абелиш, ни акъл банно да ти даде. Наимевайте си майците и бубайците и старкине людкове дено имате по кощана дорде са живи, оти откак си заминот лек нема сине – разказваше тя и ме съветваше.
Правила каквото правила по вкъщи и на следващия ден пак се стегнала да отива в гората за дърва.
– То са не натруповаха по многу дарва, ам са ле носеха сек день, ам баре за енна-две седмици да има на дворан, че ко панне голем снег да има дорде са поразтопте потен – обеснява тя с тъжен поглед.
Приготвила мулето и отишла да вземе брадвата. Като гледала брадвата си мислела, че може пък скоро мъжът й да си дойде, та да са спомогнат.
Взела брадвата и решила да я отнесе на комшията да я наточи, че била доста затъпена. Когато приближила двора на комшията видяла, че се задавал кметът на селото и носи някаква бележка.
Приближавайки се към нея, кметът я гледал с приведена глава и тихо и съобщил тежката новина, че нейният любимец и опора в живота е убит на фронта. Казал й, че е погребан с военна почест.
– Прекосиха ми са нажицете и ле сьоннах на земьона. Зафатих да плачем, зафати да ми станова през сарце лошо и по некво време сам са забарила, ам ага чух детенцено да проплака в кощана, та са свестих. Памогнаха ми людьйено да са изправе и ма атведаха до кощана. Вотре детено плаче и рюка, йе плачем и рюкам, ам кина да сториш, кому да са оплачеш, ага си немех никой по-вотрешен близе ейнагава да та отворши от енно от друго. Ееех теглила, теглила.
– Многу берекеттисовам на Сайбийеса, че ми даде здравйе и силица та изтарпех теглилата и детенцено си атгльодах, та да мога ейсе на стари гадини да са нарадвам на внуци и на льоснина – с плач разказваше тя.
Та често се сещам за тази история и понякога си правя сравнения за това, как днес ние хората се вайкаме за глупости и какво отношение имаме един към друг, а какви времена е имало.
Животът в Родопите е бил много тежък и изпълнен с трагични събития – войни, болести, суша, глад и какво ли не, а хората са оцелявали, защото са си помагали и са се зачитали, защото са имали вяра и почит към Бога и са спазвали религиозните ценности, а това са все общочовешки ценности.
Човещината е нещо, което не може да се натрапи от политиците. Напротив, именно те рушат човешките взаимоотношения и е добре хората да го осъзнаят и да знаят, че в трудности се оцелява с взаимопомощ, съпричастност и взаимно зачитане.