Едно мъничко но много красиво и живо стадо овчици все още обикалят запустяващите пасища край село Бреза. Един възрастен ентусиаст все още успява да води стадото и да разнообразява сивотата на пущинака край отиващото си село. Младите не искат да се занимават, а и няма как да е иначе защото в този отрасъл, структуриран по този начин, както е тук в района на Рудозем няма как да осигури истинско препинтание на хората. Трудностите са много, но и никой не се опитва да помогне на хората, на малкото хора, които имат желание да отглеждат дребен добитък.
С тъга хората разказват за това, какви възможности е имало, когато са се грижели за пасищата, но днес не е така. На всякъде пасищата се самозалесяват и са на изчезване и ще стане така, че след 5-6 години и да иска някой да отглежда овце, това няма да е възможно, защото пасищата ще изчезнат, а на ясла изобщо няма полза да се отглеждат.
Тъжно е, когато гледаш болката в очите на тези, отрудени хора, които все още успяват да се занимават , а и още по-тежко му става на човек, защото вижда че нищо не може да направи и всичко си отива безвъзвратно.
За тези хора никой не мисли, а и не е много атрактивно да се ходи при тях, защото стоейки край тях отговорните хора ще трябва да свършат някаква работа, да поемат конкретен ангажимент, иначе само ръкостискане и снимка с тях не върши работа, а и контраста между труда и бездействието, ще се види много ярко. Затова никой дори не ги доближава, а в това има много материал за размисъл на цялото общество. Размисъл за приоритетите , мечтите и реалностите, за очертаващото се сурово бъдеще.